И ще усещам вечно!

Като следобеден любовник
Вятърът се вмъкна под
полата ми,
погали ме със пръстите си бели...
Далеч във времето един свенлив
часовник
спря, за да усещам вечно
прегръдката на Вятъра – и ето! –
подивели
от неочакваното сбъдване
на ласкави мечти, със него –
Въздушния ми рицар,
се оттегляме
Далеч от хората и бурите
разсърдени...
Летя! И ще усещам вечно
Как с Вятъра убихме
Земното притегляне.

Светлана Симеонова^©

Ами-и-и, честито ми.

Днес е 33-ия ми рожден ден. Реших, че е подходящ за публикуване на първия пост в току-що създадения ми блог. Шоколадово ми е, но и малко тъжно. Не се харесвам напоследък и това няма нищо общо с възрастта. Все пак 33 години не са много. Не са и малко. Това, което ме натъжава, е фактът, че на 23 се чувствах много по-зряла, по-знаеща и по-можеща от сега. Боли ме, защото се оказва, че опитът не може да замени ентусиазма и желанието. Боли ме, защото постепенно оптимизмът ми посивява, потъмнява и съвсем скоро ще изчезне. Боли ме, защото виждам как бонбоните в кутията ми с име ЖИВОТ постепенно намаляват, а аз продължавам лакомо да ги нагъвам една след друга...
Дори времето се опитва да е в унисон с мен. Все пак рожденият ми ден си е МОЯТ ден! Навън вятърът вие, навсякъде е бяло, чисто и студено, но вътре в мен зимата е различна. Бургаска зима. Дъждовна и мека. Несвършваща есен. Това е, донесох Бургас в сърцето си. Пожелавам си това да ми помогне да приема Варна, защото вече една година сме като противоположни магнити и не мога, не мога, не мога да свикна с този град. С хората. Дори не съм сигурна дали го искам...
33 години. Дали е време за равносметка?! Или все още ми е разрешено да мечтая?! Не знам. Но си обещавам да направя всичко възможно, за да върна предишното Аз и да го усъвършенствам с днешното.
И така, честит рожден ден, както на самата мен, така и на новоизлюпения блог chockolina!